Как се убива една мечта?

Представям си я малка, схлупена, леко нескопосана, с живи любопитни очи и с усмивка, нахилена като зелка. Косите ѝ са черни, прави и тънки като сламени клечки. Подрязани са на черта и късото бретонче, което вече значително пораснало, игриво я боцка в очите. 

Така влезе в живота ми и сърцето ми завладя. Като малко любопитно момиченце (всъщност сега осъзнавам, че описах своята 5 годишна версия). Моята мечта. Зароди се в момент, когато животът ми придоби по-светъл вид (преди почти цели 5 годни!). Когато тъмните мисли на изгубената ми душа започваха да се разведеляват, защото тя си намери смисъл… намери си призвание. И от там почна да мечтае за нещо по-голямо, по-смислено, по-окриляващо. 

Цели 5 години си я носих в себе си и я показвах на тези, които вярвах, че може би ще я прегърнат като своя. Но дали защото бе плаха, или защото не бяха правилните, си остана сгушена в мен. 

Докато преди месец не открих подходящата среда, в която усетих безопасност. И започна да тупти и да гори с мен. Да ми дава криле и енергия, да ми дава вяра, че нищо не може да ме спре.

До събота вечер, когато не си намирах място. След неделя вече бях съкрушена. Емоционално, психически и физически. Причината да се проваля не бе в липсата на подготовка, а вътрешната ми борба между желанието да има хармония и че това, което правим, е безсмислено.

Как се убива една мечта, която кара цялата ти същност да трепти? Как се потушава, раздърпва, орязва нещо, което отново те е направи цял, жив, влюбен в живота?

Преди си мислех, че ми липсва любовта в интимния смисъл на думата, защото от много години насам не усещам онова истинско вдъхновение. На споделеност. На пожара, който не се спира пред нищо. 

Но днес, след като осъзнах какво съм изгубила преди няколко седмици, разбрах, че ми е липсвал идеал, в който да вярвам такъв, който да развивам. Нещо по-голямо от мен.

Осъзнах, че в стремежа си да угодя и постигна всеобщо примирие, жертвах мечтата си. Миг преди да “издъхне” ме сграбчи силно за гърлото, сякаш сграбчила последната възможност за живот, тя бликна през очите ми и изми погледа ми. И прогледнах. Плачех, защото оплаках мечтата си “приживе”. Не съвсем изгубена, не съвсем издъхнала.

Как се убива една мечта, която все още иска да живее? Все още диша с теб и се смее? Кога е време да я пуснеш, за да не те затрие със себе си?

Габи беше казала, че всяка мечта си има срок на годност. И съм съгласна с нея, но това може да бъде така само ако първо е живяла.

Моя малка велика мечта. Ще се боря с теб да живееш и ако трябва да умреш, то нека е, защото не ставаш, а не защото си умряла от студа на собственото си осиротяване. 
…
Чук-чук!
– Ехо? Здравей! Ехо, има ли някого тук? Върнах се!

– Здравей! – отговорих – Добре дошла у дома! И ти благодаря, че ме спаси! ❤

Игри на надмощие

Онова вълнение, онази замъгляваща съзнанието и преценката ти страст…

22 часа̀. Мразовита вечер, сковани от северняшкия вятър морски улици. Треперя, но дали не е от вълнението да те срещна? Или е от парализиращия студ? Сърцето блъска по стените на пристегнатото вълнено палто, а в главата купища въпроси се гонят като разярен огнен пламък в стария оджак.

С уверена походка се приближавам към стройно изпъченото ти тяло. Басов, дрезгав тембър, дипломатически отсича трите букви със звука на моята същност. Пуска първия ток по тялото ми, който по-скоро ми действа като сигнализиращ изстрел, наострящ всичките ми сетива и ме оставя нащрек.

⁃ Да се разходим! – с леко заповедна настойчивост подхвърлям, след като за секунда помежду ни се намества мълчалива пауза, а нуждата да владея ситуацията ме побутва да кажа нещо.

Съгласяваш се, но не успяваш да скриеш изненадата в очите си от налудничавото предложение. Навън е доста студено за “една разходка” край морето.

Крачим с умерен ход един до друг, напасвайки темпото и разстоянието по между ни.

Гледам право в теб, а твоят поглед се рее някъде напред в тъмното звездно небе. Колко увереност се иска да гледаш право в очите на някой друг, когото си гледала по един по-различен до вчера начин, а сега, изпънат като струна пред теб – горд, решителен, устремен към бъдещето си, събужда позадрямалата от отегчение хищница?

Рецитираш уверено, гордо, като добре заучено стихотворение успехите и спънките, които си осъществил за крехката си възраст; намеренията и непоколебимостта да не се спреш пред малките препятствия по пътя си. (Дали наистина си убеден в тая своя непоколебимост или е твоят начин да се докажеш пред себе си, изричайки го на глас пред някой друг?)Превключваш на цифри, обути във валути, мерни единици и мащаби, следвайки предварително изградения сценарий за спечелването на една жена. Със същата тази увереност, този път в собствената си теория, че на всяка жена ѝ светват очите и ѝ се подкосяват краката при звънкия звук на успеха, облечен в количество. Заслепен от своята категорична правота, пропускаш една подробност – жената с умерена, горда походка до теб не се впечатлява от цифри.

Хищното любопитство на експериментатор в мен не ми позволява да прекъсна иначе отегчителната тирада от геометрични и финансови стойности.

По-късно разбирам за извора на тази твоя теория и връзката ѝ с женската отдаденост.

Недоверчив си, от рано си научил горчивия вкус на предателството и си взел в свои ръце живота си. Или поне така ти се иска да си мисля. Не е трудно да изградиш подобно впечатление, когато пред теб стои една почти непозната жена. Но грешката, дължаща се на крехката ти възраст или по-скоро на свръхжеланието да ме впечатлиш, те подхлъзва, когато от устата ти се изплъзват няколко неистини. А аз слушам внимателно, с всяка клетка на тялото си.

Твоето самолюбие и кулата от стремеж да изглеждаш недостижим, блестящ, важен, се пропукват в основите си.

Чувствам се удобно в тази игра, докато съм все още на моя територия.

Прехвърлям ти топката, какъв е твоят план?

Решавам да се включа в ролята на следващ, а това ме поставя извън зоната на собственото ми удобство. Какво пък – мисля си въпреки сигнализиращите лампи на лека тревожност от невъзможността да държа контрола над ситуацията – да видим докъде ще стигне този театър.

Въпросите стават по-пиперливи, нощта пристъпва към малките си часове, а очите натежават от умора, съзнанието се замъглява. Играта става опасна. Разкриваш слой по слой своя план. А вътрешния конфликт расте като цунами в мен – тази твоя непоколебима увереност така да ме привлича, но картинката ми е толкова ясна, че съзнанието ми се бонтува, не иска да става по твоя предначертан план, а по моя.

Не искам да те оставям да си мислиш, че печелиш играта заради твоята теория.

Едно от най-трудните решения – да кажеш не, когато искаш да изкрещиш да. Отстоявам се, въпреки саморазрухата, която нанасям на себе си.

Може би няма да свърши така, а може би така е трябвало да свърши – още преди да започне?

Спираш внушителния си автомобил (дали наистина бе внушителен, не си направих труда дори да огледам каква кола караш) на посоченото от мен място. Въздишам тежко, но безизразно, не искам да забележиш притеснението ми. Подаваш ми ръка за поздрав, този път не отговарям с прегръдка, чувството за неловкост се е настанило удобно, а онази фалшива увереност е отстъпила място на умората в очите ми. Слизам от колата бавно и внимателно, захващам раница в ръка, махвам за довиждане.

Това не е краят.

Може би ще има друг път. – Подхърляме и двамата, сякаш ни се иска този път вече да се беше състоял.

До скоро, Яна! – отново този ток, който протича по тялото ми, щом произнесеш името.

⁃ Ще се чуем! – добавям с лека уморена усмивка, докато затварям вратата на колата ти.

Бавно и уверено закрачвам по пътя към дома. Двигателят на колата и светлините на фаровете ти настойчиво са впили поглед в гърба ми. Усещам напрежението върху раменете си в следващите няколко крачки. Усещам сякаш и погледът ти – зорък като ястреб – е забил нокти в гърба ми. Не се обърнах, а продължих напред с леко поклащаща походка, с устрем да избягам от желанието си да се обърна и да видя как си вперил този твой изпепеляващ поглед. Отдъхвам, отново на предела на силите си, спечелила моралната победа над плътското. До следващият път, когато съм готова да играя играта докрай.

23.12.2021

Великата игра на сърцето

“В този град на брега на морето събрана е като в амфора – цялата прелест на юг.

Вечно тръгваме в път. Все при него оставаме.

Просто – нашата котва

е хвърлена

тук…“

Драги читателю,

Отново е време за приказки. Само че този път, приказката ще разказва за страстта. Онази, която ме държаха “на тръни” 3 дни.

Бяхме 10 жени, всяка от които първенец от своето поколение, капитан, който за невръстната си възраст, понасят на плещите си отговорността за успеха на цял един отбор…

Да видиш обагреното в синьо-жълто кълбо и вътре да те “парне”. Всеки път, когато го докоснеш и през теб да преминат като на кино онези най-бурни, най-сладки, най-любими мигове. Моментите, когато си на път да станеш част от историята на един спорт.

Едни мисли, които, като диви разярени коне, не ми даваха покой цели 3 денонощия, щом си помислех, че могат да изпълнят в най-оптимистичната си насока – да се върнем в онези най-сладки моменти и да постигнем нещо толкова жадувано – победа.

Търсих си “мястото” в големия град… навсякъде. Там, където да се чувствам сред “свои”, без да трябва да се свивам, за да се впиша. Опитвах нови “неща”, хвърлях се в различни “приключения”, но колкото и отзивчиви и приветливи да бяха хората, все нещо ми липсваше, така и не успях да се отъждествя с екипа. Не ги усещах като моя отбор. Никое от тях не ми връщаше чувството на удовлетвореност, което ми даваше волейболът.

Да изградиш отбор отнема години – да заоблиш острите ръбове на всяко едно камъче, толкова, че да почнат всички да мелят в синхрон. Ние бяхме отбор на 1 ден, с 1 тренировка. Но в тези два дни, играехме като войници, които цял живот са се готвили за битката на живота си заедно.

“Знаеш ли колко време ви събирах?” – подхвърли Кина. – “2 месеца съм подбирала всяка от вас и съм се молила да успеете да се освободите”.

А тя не осъзнаваше, че всяка от нас е несъзнателно е очаквала това обаждане.

Когато потеглих към дома, за да се включа в отбора на ветераните, чувствах, че сякаш се включвам във филм на Марвел, в който сме се събрали на мисия, но вместо да спасяваме света отвън, спасявахме света на всяка от нас.

Благодарна съм за този отбор. Никога в живота си не съм била част от по-добър екип в нито едно измерение на значението на думата. Не бих могла да мечтая за по-добра стиковка. За тези жени, за това чувство на удовлетвореност, за този хъс за игра.

Благодаря ви, момичета, че ми върнахте чувството за принадлежност. Благодаря ви, че ми припомнихте, че имам дом и семейство събрано в игрище 9х6. Спортът, който учи на екипност, подкрепа, лидерство. Учи и на това: стъпвайки на игрището, имаш само една единствена отговорност – тази да се забавляваш, защото правиш това, което обичаш.

Бяхме 10 жени, разпръснати в различни краища на България, се обединихме от една обща цел – първата ни любов. Ако свърши тук, не бих могла да бъда по-щастлива, че именно този отбор е последният, с когото съм се състезавала.

Община Царево, за всяка от нас беше чест да защитим честта на града.

След всеки обяд или вечеря по време на спортно събитие отправяхме благодарност към волейбола, че ни е нахранил. След този паметен уикенд бих добавила само едно: Благодарим ти волейбол, че ни върна искрата 💙

Купата е наша!

Мислите на един маратонец

Май 2021. Каузата “Заедно в час” и първото предизвикателство, свързано с бягане – полумаратон.

Месец май и октомври 2022 – два полумаратона.

Отне ми 5 години, за да излекувам истински сърцето си и цели 32, за да започна да “лекувам” себе си.

Преди точно година завърших втория си официален полумаратон. Втори в рамките на 5 месеца. Подобрих времето си, но не и удовлетвореността си. Паралелът, който виждах между бягането на дълги разстояния и емоционалната си празнота, ме бодеше като камъче в обувката – неудобно, неприятно и нетърпимо.

Камена

Ако трябва да ми разкажеш за любовта, как би я описала? На какво ще ухае, как ще изглежда, каква е на допир?

Крачихме по горската пътечка, обсипана с камъчета, а наоколо покривката на планината напомняше, че лятото покорно отстъпва премяната си на есента. И, въпреки че жаркото слънце все още оставяше карамелени дири по заголените участъци на кожата, есента бавно завземаше извътре и нас самите, като ни дърпаше за плитките с нуждата да забавим, да усетим дъха си и да съзерцаваме повече.

Жеравна

Пълна беше месечината в тази необикновена августова нощ. Сякаш като по заръка бе изпълнила небосвода над ония позаголен старопланински хълм и бурно разпалваше с малките си като съчки лъчи големия огън, който се издигаше на мегдана. Писъкът на тъпан и гайда опияняваше всеки придошел да разрови въглените на българското в душата си, които сякаш бяха позатихнали. И когато си помислихме, че веселието е към края си, дълго преди да се уморят краката и гласните струни, всичко затихна за малко, сякаш да ни подготви за това, което предстои. Тогава, сякаш от огъня, облечен в красива пиринска невястина премяна, един меден глас се изви над цялата идилична веселба и накара отново да заудрят здраво, ведно и под любимия ритъм познатите стъпки краката в изсъхналата пръст. И се изпълниха на всички сърцата ни с пламък, и запя всяка душа̀ вкупом, сякаш цял живот го е правила. Гърмяха пушки и вдигахме звучно позатъркани от наздравици юзчета. Забрави там всеки за теглото си, има̀нето и враждата, която е носил. И танцуваше, и пееше с цялото си сърце. По български.

Жеравна ’21

Отвисоко

Напомняш живота, Пирин планина. Всички тръгваме от едно начало – генетичния ни багаж е различен, но всички се стремим към върха с общ ентусиазъм и копнеж. Подире, когато срещнем каменистия ти хребет, всеки тръгва със своята скорост, тежест и разчитащ на своята подготовка. Едни забавят ход, несигурни в силата на волята и стъпките си, други – като на инат – танцуват с вятъра ти, сграбчват от ръбовете ти и ги използват като трамплин по пътя нагоре. И при теб, като в живота, Пирина, следват равнини, по които да вдишаме от силата ти, да се полюбуваме на гледките ти и да изпитаме гордост от пътя, който сме покорили. И като при живота, това се случва преди най-голямото изпитание. По този път обаче всеки тръгва сам, защото той рядко е маркиран. Катерим, вторачили зеници в близък план, вкопчили длани в мрамора ти. Понякога срещаме по-опитни планинари, които ни дават насока към отъпканата пътека – от нас зависи дали ще подхванем по усета на опитния или ще изградим свой път към върха, тъй като понякога нашият път, макар и неотъпкан, може да бъде правилният. И когато покорим висотата в живота, отвръщаме поглед назад с наслада. Защото цялото усилие е имало смисъл. Заради слънцето, което целува капките, оставени от опита по лицата ни и вятърът, който поощрително ни потупва по рамото. Защото независимо, че по пътя са тръгнали мнозина, на върха винаги стигаш сам.

Планинско бягство

Пирина – ръбата, усойна, камениста. Безсънна, студена и бистра. Уютна като лагерен огън, с ухание на мащерка и сгряваща отвътре като люта ракия. Звучи като приятелски ек, звънци на говедо и песни с пресипнал от душни песни гласец. Омая ни с романтични картини и приказен звездопад. И върна ми спомен отдавна заровен, че все още се случват чудеса.

…

Еуфория

Еуфорията да се завърнеш от едно уникално пътешествие, изпълнило живота ти с нови емоции, хора и възгледи, които са преобърнали живота ти на 180 градуса. Вече не си същият човек и завръщането към мястото, където животът ти е бил сив и скапан, към старата работа, която източва силите и ентусиазма ти с всяка глътка прашен въздух, активира паник бутона – тялото ти крещи с всички сили, а душата ти, знаейки развоя на подобни събития, драпайки по кръвоносните ти съдове, стене без глас, крещи без стон, пулсира… туп-туп… бори се до последната капка надежда – “няма да се върна, не искам да се връщам” – крещи и се тръшка като малко дете, а отвън – тялото не помръдва, движи се плавно, хладнокръвно… само очите, като очи на ранена дива сърна – влажни, пълни с живот и мечти -отразяват плачещата ти душа. Опитал си щастието и искаш да го задържиш в живота си, защото се чувстваш жив, истински, себе си, ЩАСТЛИВ. По дяволите, истински жива. Чувстваш, че това, което си живял досега, е било подготовка за истинския живот. Иска ти се да имаш всичката смелост и кураж и да следваш сърцето си, пламъка, мечтите си.

Чистилище

– Не ме гледай така! – щом го изрече, силен вихрен вятър се зави около ѝ. Косите ѝ се разнесоха като грамотевици във въздуха, а в очите ѝ мълнии заблестяха и като го стрелна с една от тях, та направо в сърцето го уцели.