Дай, бабо, огънче. Странджански зелник.

Странджански зелник. Постен.

Колкото са къщите в странджанските села, толкова са рецептите за приготвянето му.

Яна Язова – Романът “Левски”, Том I от трилогията “Балкани”

Научих за Яна Язова едва преди три години, когато смених квартала и се нанесох на улицата, граничеща с тази с нейното име. Прочетох злочестата ѝ историята и разбрах защо в училище не бях чувала за нея. Тази мистика обгърнала образа ѝ и темите, които е заложила в творчеството си, силно ме заинтригуваха.

Книгата започнах да слушам преди няколко месеца. Хареса ми, че е избрала да подложи на читателите си една мека, уютна постеля, да ги настани и да ги въвлече в едно пътешествие назад в едно безнадеждно, размирно време. О, какъв изказ е имала тази жена, дотолкова красив и описателен, че те сграбчва за ръката и будното ти съзнание рисува картината в мислите ти. Подир нея драсва клечката и пламват чувства, които да раздразнят самопринадлежността ти.

Изборът ѝ да разходи читателя (и в моя случай слушателя) първо през основните места, пропили в себе си спомена за безсмъртните българи и онези образи, които гордо висят по стените на държавни институции, е брилянтен. Въпреки, че първият роман е именуван “Левски”, тя отдава еднаква почит на всеки замесен в светото дело, а него не жали. Колко истински е представен – първо благ, после размирен, несломен пред неправдата, докато не стигне до висшия образ на бореца, когото познаваме от приказките. Образът му е разгърнат в цялата палитра на човешката същност и това, вярвам, го прави съвършен, защото човешките черти не са му чужди.

Наскоро приключих “Под игото” и вярвах, че няма по-завладяващ изказ и въздействаща история от тази на Вазовата. Но с чиста съвест поставям този на най-високо място в скромната ми класация.

Този обзор заслужаваше цяла публикация. Изказът на Яна Язова, не просто ме грабна, той ме засмуква в света си и ме изпрати 150 години назад като ме доближи и запозна с човек, за когото да кажа, че просто се възхищавам е богохулство.

Дълго отлагах да чуя последните 20 минути от този първи Том на трилогията. В пътешествието на Левски заедно с него се вълнувах, горях, плаках и възгордявах във всяка една негова стъпка. История, която се е развила преди повече от 150 години, с край пределно ясен и осъзнат, но сърцето не траеше и наивно вярваше, че е имало изход и е имало спасение. И ей в този момент нещо ще се случи и ще се обърне историята. Този роман е отрезвителен за всеки идеалопоклонник на великото минало, защото показва връзката със съвременната действителност. Показва, че почти нищо в образа на българина не е било по-различно от сега – и тогава, както сега, всеки си е гледал интереса. Бедните изстрадали души са предпочитали примирение пред това да имат отговорността са бъдат свободни. И тогава като сега някой е гледал отвън и е упражнявал ръката на властта. С едничката разлика, че са имали водач. Някой, на когото да се възхищават за смелостта, която е липсвала у мнозина и някой, който да вдъхва устрем и безстрашие в сърцата на тези, които са търсили смисъл.

Любимата ми част е онази, която е и преломна в съдбата на Неуловимия. Дали е било истина – не знам, не ща̀ и да ровя, но цяла клета България да викне единно “Дяконе, бягай навън, спасявай се!” е моментът, в който душата ми заликува и заплака едновременно.

Отлагах финала, защото се страхувах, че този човек, който в последните месеци живееше и крачеше успоредно до мен из прашните друми на България, ще умре. Очаквах да бъде грозен, тежък и епичен завършек, а той дойде минорен, траурен и смирен, но величествен. Като самия него. Джин-гиби. Неуловим. И неповторим до ден днешен.

Как се убива една мечта?

Представям си я малка, схлупена, леко нескопосана, с живи любопитни очи и с усмивка, нахилена като зелка. Косите ѝ са черни, прави и тънки като сламени клечки. Подрязани са на черта и късото бретонче, което вече значително пораснало, игриво я боцка в очите. 

Така влезе в живота ми и сърцето ми завладя. Като малко любопитно момиченце (всъщност сега осъзнавам, че описах своята 5 годишна версия). Моята мечта. Зароди се в момент, когато животът ми придоби по-светъл вид (преди почти цели 5 годни!). Когато тъмните мисли на изгубената ми душа започваха да се разведеляват, защото тя си намери смисъл… намери си призвание. И от там почна да мечтае за нещо по-голямо, по-смислено, по-окриляващо. 

Цели 5 години си я носих в себе си и я показвах на тези, които вярвах, че може би ще я прегърнат като своя. Но дали защото бе плаха, или защото не бяха правилните, си остана сгушена в мен. 

Докато преди месец не открих подходящата среда, в която усетих безопасност. И започна да тупти и да гори с мен. Да ми дава криле и енергия, да ми дава вяра, че нищо не може да ме спре.

До събота вечер, когато не си намирах място. След неделя вече бях съкрушена. Емоционално, психически и физически. Причината да се проваля не бе в липсата на подготовка, а вътрешната ми борба между желанието да има хармония и че това, което правим, е безсмислено.

Как се убива една мечта, която кара цялата ти същност да трепти? Как се потушава, раздърпва, орязва нещо, което отново те е направи цял, жив, влюбен в живота?

Преди си мислех, че ми липсва любовта в интимния смисъл на думата, защото от много години насам не усещам онова истинско вдъхновение. На споделеност. На пожара, който не се спира пред нищо. 

Но днес, след като осъзнах какво съм изгубила преди няколко седмици, разбрах, че ми е липсвал идеал, в който да вярвам такъв, който да развивам. Нещо по-голямо от мен.

Осъзнах, че в стремежа си да угодя и постигна всеобщо примирие, жертвах мечтата си. Миг преди да “издъхне” ме сграбчи силно за гърлото, сякаш сграбчила последната възможност за живот, тя бликна през очите ми и изми погледа ми. И прогледнах. Плачех, защото оплаках мечтата си “приживе”. Не съвсем изгубена, не съвсем издъхнала.

Как се убива една мечта, която все още иска да живее? Все още диша с теб и се смее? Кога е време да я пуснеш, за да не те затрие със себе си?

Габи беше казала, че всяка мечта си има срок на годност. И съм съгласна с нея, но това може да бъде така само ако първо е живяла.

Моя малка велика мечта. Ще се боря с теб да живееш и ако трябва да умреш, то нека е, защото не ставаш, а не защото си умряла от студа на собственото си осиротяване. 
…
Чук-чук!
– Ехо? Здравей! Ехо, има ли някого тук? Върнах се!

– Здравей! – отговорих – Добре дошла у дома! И ти благодаря, че ме спаси! ❤

Великата игра на сърцето

“В този град на брега на морето събрана е като в амфора – цялата прелест на юг.

Вечно тръгваме в път. Все при него оставаме.

Просто – нашата котва

е хвърлена

тук…“

Драги читателю,

Отново е време за приказки. Само че този път, приказката ще разказва за страстта. Онази, която ме държаха “на тръни” 3 дни.

Бяхме 10 жени, всяка от които първенец от своето поколение, капитан, който за невръстната си възраст, понасят на плещите си отговорността за успеха на цял един отбор…

Да видиш обагреното в синьо-жълто кълбо и вътре да те “парне”. Всеки път, когато го докоснеш и през теб да преминат като на кино онези най-бурни, най-сладки, най-любими мигове. Моментите, когато си на път да станеш част от историята на един спорт.

Едни мисли, които, като диви разярени коне, не ми даваха покой цели 3 денонощия, щом си помислех, че могат да изпълнят в най-оптимистичната си насока – да се върнем в онези най-сладки моменти и да постигнем нещо толкова жадувано – победа.

Търсих си “мястото” в големия град… навсякъде. Там, където да се чувствам сред “свои”, без да трябва да се свивам, за да се впиша. Опитвах нови “неща”, хвърлях се в различни “приключения”, но колкото и отзивчиви и приветливи да бяха хората, все нещо ми липсваше, така и не успях да се отъждествя с екипа. Не ги усещах като моя отбор. Никое от тях не ми връщаше чувството на удовлетвореност, което ми даваше волейболът.

Да изградиш отбор отнема години – да заоблиш острите ръбове на всяко едно камъче, толкова, че да почнат всички да мелят в синхрон. Ние бяхме отбор на 1 ден, с 1 тренировка. Но в тези два дни, играехме като войници, които цял живот са се готвили за битката на живота си заедно.

“Знаеш ли колко време ви събирах?” – подхвърли Кина. – “2 месеца съм подбирала всяка от вас и съм се молила да успеете да се освободите”.

А тя не осъзнаваше, че всяка от нас е несъзнателно е очаквала това обаждане.

Когато потеглих към дома, за да се включа в отбора на ветераните, чувствах, че сякаш се включвам във филм на Марвел, в който сме се събрали на мисия, но вместо да спасяваме света отвън, спасявахме света на всяка от нас.

Благодарна съм за този отбор. Никога в живота си не съм била част от по-добър екип в нито едно измерение на значението на думата. Не бих могла да мечтая за по-добра стиковка. За тези жени, за това чувство на удовлетвореност, за този хъс за игра.

Благодаря ви, момичета, че ми върнахте чувството за принадлежност. Благодаря ви, че ми припомнихте, че имам дом и семейство събрано в игрище 9х6. Спортът, който учи на екипност, подкрепа, лидерство. Учи и на това: стъпвайки на игрището, имаш само една единствена отговорност – тази да се забавляваш, защото правиш това, което обичаш.

Бяхме 10 жени, разпръснати в различни краища на България, се обединихме от една обща цел – първата ни любов. Ако свърши тук, не бих могла да бъда по-щастлива, че именно този отбор е последният, с когото съм се състезавала.

Община Царево, за всяка от нас беше чест да защитим честта на града.

След всеки обяд или вечеря по време на спортно събитие отправяхме благодарност към волейбола, че ни е нахранил. След този паметен уикенд бих добавила само едно: Благодарим ти волейбол, че ни върна искрата 💙

Купата е наша!

Мислите на един маратонец

Май 2021. Каузата “Заедно в час” и първото предизвикателство, свързано с бягане – полумаратон.

Месец май и октомври 2022 – два полумаратона.

Отне ми 5 години, за да излекувам истински сърцето си и цели 32, за да започна да “лекувам” себе си.

Преди точно година завърших втория си официален полумаратон. Втори в рамките на 5 месеца. Подобрих времето си, но не и удовлетвореността си. Паралелът, който виждах между бягането на дълги разстояния и емоционалната си празнота, ме бодеше като камъче в обувката – неудобно, неприятно и нетърпимо.

Камена

Ако трябва да ми разкажеш за любовта, как би я описала? На какво ще ухае, как ще изглежда, каква е на допир?

Крачихме по горската пътечка, обсипана с камъчета, а наоколо покривката на планината напомняше, че лятото покорно отстъпва премяната си на есента. И, въпреки че жаркото слънце все още оставяше карамелени дири по заголените участъци на кожата, есента бавно завземаше извътре и нас самите, като ни дърпаше за плитките с нуждата да забавим, да усетим дъха си и да съзерцаваме повече.

Жеравна

Пълна беше месечината в тази необикновена августова нощ. Сякаш като по заръка бе изпълнила небосвода над ония позаголен старопланински хълм и бурно разпалваше с малките си като съчки лъчи големия огън, който се издигаше на мегдана. Писъкът на тъпан и гайда опияняваше всеки придошел да разрови въглените на българското в душата си, които сякаш бяха позатихнали. И когато си помислихме, че веселието е към края си, дълго преди да се уморят краката и гласните струни, всичко затихна за малко, сякаш да ни подготви за това, което предстои. Тогава, сякаш от огъня, облечен в красива пиринска невястина премяна, един меден глас се изви над цялата идилична веселба и накара отново да заудрят здраво, ведно и под любимия ритъм познатите стъпки краката в изсъхналата пръст. И се изпълниха на всички сърцата ни с пламък, и запя всяка душа̀ вкупом, сякаш цял живот го е правила. Гърмяха пушки и вдигахме звучно позатъркани от наздравици юзчета. Забрави там всеки за теглото си, има̀нето и враждата, която е носил. И танцуваше, и пееше с цялото си сърце. По български.

Жеравна ’21

Отвисоко

Напомняш живота, Пирин планина. Всички тръгваме от едно начало – генетичния ни багаж е различен, но всички се стремим към върха с общ ентусиазъм и копнеж. Подире, когато срещнем каменистия ти хребет, всеки тръгва със своята скорост, тежест и разчитащ на своята подготовка. Едни забавят ход, несигурни в силата на волята и стъпките си, други – като на инат – танцуват с вятъра ти, сграбчват от ръбовете ти и ги използват като трамплин по пътя нагоре. И при теб, като в живота, Пирина, следват равнини, по които да вдишаме от силата ти, да се полюбуваме на гледките ти и да изпитаме гордост от пътя, който сме покорили. И като при живота, това се случва преди най-голямото изпитание. По този път обаче всеки тръгва сам, защото той рядко е маркиран. Катерим, вторачили зеници в близък план, вкопчили длани в мрамора ти. Понякога срещаме по-опитни планинари, които ни дават насока към отъпканата пътека – от нас зависи дали ще подхванем по усета на опитния или ще изградим свой път към върха, тъй като понякога нашият път, макар и неотъпкан, може да бъде правилният. И когато покорим висотата в живота, отвръщаме поглед назад с наслада. Защото цялото усилие е имало смисъл. Заради слънцето, което целува капките, оставени от опита по лицата ни и вятърът, който поощрително ни потупва по рамото. Защото независимо, че по пътя са тръгнали мнозина, на върха винаги стигаш сам.

Планинско бягство

Пирина – ръбата, усойна, камениста. Безсънна, студена и бистра. Уютна като лагерен огън, с ухание на мащерка и сгряваща отвътре като люта ракия. Звучи като приятелски ек, звънци на говедо и песни с пресипнал от душни песни гласец. Омая ни с романтични картини и приказен звездопад. И върна ми спомен отдавна заровен, че все още се случват чудеса.

…

Пролет в чиния: Ризото с гъби и зеленолистни

Заготовката за седмичния обяд (изненадващо за мен) привлече доста “може ли рецепта” съобщения, затова реших да спретна една публикация за тези, които обичат ризото и не постят.

#пролетвчиния този път е с вкус на разлистваща се пролетна полянка – гъби и любимите зелении (в моя случай имах само спанак, но ви подтиквам да използвате и коприва, и лапад).

Точни съставки не очаквайте да ви дам, защото самата аз рядко “тегля” съставките си, затова всичко е или “на око” или “колкото поеме”. Забавлявайте се, ако вложите любов и любопитството си, сигурна съм, ще излезе чудна пролетна гозба. 🌱

Ризото с гъби и зеленолистни

Пролет в чиния: Пролетно ризото

• Ориз арборио (около 250 гр)

• 2 стръка зелен лук

• 2 стръка зелен чесън

• 1 морков

• 1 стрък целина

• 1/2 стрък праз лук

• 2 шепи спанак

• Наситнен пресен копър (стъблата ще се използват в бульона, докато се готви ориза и след това се премахват #zerowaste)

• 250 гр гъби (аз имах печурки, но ще стане много по-ароматно, ако имате букет от различни гъби, дори и сушени)

• Масло

• Зрял кашкавал

• Бяло вино

• Риган, сол, черен пипер

• 1 яйце (на стайна температура)

• Кората на 1/2 лимон

Начин на приготвяне:

Всички зеленчуци (без спанака) се накълцват на дребно, гъбите се разрязват на половина и се накълцват на тънки филийки. Така накълцаните зеленчуци и гъбите се задушават в малко мазнина заедно със сол и черен пипер. Когато гъбите пуснат от течността си, се добавя и ригана.

След 10-ина минути се добавя почистения и преплакнатия ориз и около 150мл бяло вино. След като напълно се абсорбира (разбирайте съставките усвоят течността), се добавя около 1 чаша вода/бульон (тук се добавят стръковете на копъра) и се оставя на степен 6/9 да къкри, докато поеме течността. След това се добавя нова чаша и процесът се повтаря, докато оризът се сготви добре. (Препоръчвам количеството добавяна течност да се намали след 2-рото добавяне, за да не се развари ориза).

Яйцето се разбива в купа и се оставя настрани. На третото добавяне на вода можете да добавите зелениите (добавят се на по-късен етап, за да запазят свежия си цвят, в моя случай ги добавих твърде рано).

Когато оризът е готов се отнема от котлона и се добавя масло (аз добавям не повече от 20 грама на цялото ястие), настъргва се кашкавалът (отново около 20-30 грама, но слагайте колкото душата ви жадува) и кората от половин добре почистен лимон. Накрая, при постоянно бъркане, се добавя предварително разбитото яйце.

Овкусява се допълнително със сол и черен пипер при нужда. Сервира се поръсено с пресен копър. И с чаша любимо вино.

Вкусни истории – Трахана със зеленчуци и леща

Този път рецептата е вдъхновението за разказа, а не обратното.

21:30

*телефонен сигнал

– Ало! – чувам от отсрещната страна.

Представих си я как се е облегнала на масивния шкаф, подпряна между телевизора и стационарния телефон. (Въпреки, че има мобилен телефон, тя по навик все там се подпира, докато говори, вместо да се настани удобно я на леглото, я на стола.)

– Късно ли е? – бързам да проверя, за да не ги притеснявам, ако са си легнали.

– Не е късно, гледаме телевизия. – добавя тя през лек дрезгав кикот.

Преминахме през рутинните въпроси – как съм, те как са и аз по-припряно смотолевих отговора си, нетърпелива да задам въпроса, който провокира нощното обаждане.

Сготвих нещо тук – викам ѝ – та се сетих нещо и реших да звънна, хем да ви чуя, че нали не се чухме този уикенд… -Какво пак си сторила – пресече ме баба. – Чакай да те питам първо, пък после ще ти кажа – добавям аз.

Имам един спомен, един вкус… кажи ми триеницата как я приготвяш? Слагаш ли ѝ зелева чорба? – питам със същото вълнение, сякаш ще ми разказват приказка.

– аз – не. Чувала съм други хора да го правят, ама аз я правя само с вода и накрая ѝ добавям малко сиренце (в последствие каза дрго, след като я поправих какво ми е диктувала друг път). Катък слагаше баба ти Цвета, да ни замирише малко на пролет, като нямаше вече зеле. Иначе дядо ти си добавя малко зелева чорба, че да си я разреди малко.

… Докато си говорим, разлиствам един от тефтерите, на който съм записвала от Странджански рецепти от нея.

– Ама бабо, имам спомен, че съм яла каша от туршия! – инатливо се тръшкам по телефона.

Тя отново се засмива с онзи дрезгав кикот.

– Правим каша от кефнатия пипер, от камбите. Може това да си спомняш.

Сигурно е това – чинно се съгласявам с нея.

И в този момент погледът ми се спира на друга рецепта – Ла̀хана. Аха!

– Ами ла̀ханата, записала съм си, че е каша от кисело зеле?

– Да.

– Правила си, нали?

– Правила съм.

Отдъхвам доволно.

– Сега да ти кажа какво сготвих. Майка ми беше пратила един буркан с кисела (разбирайте солена) туршия и аз след като изядох всички зеленчуци, реших да не хвърлям водата. Та, нарязах няколко зеленчука, сложих трахана̀ и накрая водата от туршията и още 2 пъти по толкова – чешмяна вода. И като го опитах – досущ като кашата от туршия!

Тя отново се засмя, този път така, както една баба се радва на внучката си, когато е достигнала до прозрение.

…..

Довършихме си разговора – и двете щастливи, че сме се чули. Дядо и той добавяше нещо отстрани, както иначе прави.

Не съм си ходила у дома вече 1 месец. И вкусът, и разговорите за детските спомени са това, което ме връща там.

Та, ако не сте се връщали духом и тялом у дома – звъннете. Никога не е късно, докато тези сърца все още бият от вълнение да чуят гласа ви.

Вкусни истории – Трахана със зеленчуци и червена леща.

Трахана с червена леща и зеленчуци

• 1/2 чч трахана
• 1 тиквичка нарязана на дребни кубчета
• 1 морков
• 20 см праз лук
• Селъри (листа и стрък)
• Чорбата от буркан с туршия (800 мл буркан, чорбата е около 1/2)
• Вода (колкото е необходимо, за да се сготви лещата)
• 1/3 чч Червена леща
• Бял пипер, джинджифил, куркума, кората на 1/2 портокал, магданоз (листа и корен)

В малко зехтин се задушават нарязаните на ситни кубчета моркови и праз. След 5-10 минути на средна степен задушаване, се добавя тиквичката. Готвят се за още 10 минути на същата температура. Добавя се коренът от магданоз и наситнената целина.

Следва траханата, чорбата от туршия и подправките. След като си вземе течността, се добавя чешмяната вода и лещата. Водата се добавя, докато лещата напълно се сготви.

Накрая се добавя малко масълце, кората от портокала и стрък магданоз.

Да ви е вкусно! И се обадете на баба си. 💜

Вкусът на спомените: Славянска НГ (руска салата)

Като малка обожавах новогодишните празници не само заради подаръците.

1-ви януари. Васильовден. Баба винаги приготвяше от нейната питка за празника на дядо и ни събираше всички в “голяма стая”. Винаги е имало пържоли, печени суджуци, някой и друг бахур, но ние “умирахме” за комбинацията салата с луканче и питка, а тя – топла, блага, ухаеща на масло и досущ като слънце. Наяждахме се с тази комбинация и въобще не искахме да поглеждаме вечерята.

Глад по време на пости: фалшиви макарони със сирене

Фалшиви макарони със сирене или когато зеленчуковата версия на британската класика срещне българската изобретателност. Veggie Mac&Cheese BUT better. Защо? Защото е събрала в себе си всички възможни имуностимулатори. Подплатена е с ръчно киснато и направено от мен мляко от кашу и вълнуваща всички вкусови рецептори, смесвайки свежест, различни текстури и богат вкус.

Съставките са сезонни и носещи уюта на есента. А ето и рецептата.

Спагети с тиквен сос, орехи, хранителна мая и босилек

Глад по време на пости: Паста с тиквен сос, хранителна мая и орехи

За соса:

• тиква (Матилда)
• 1 глава Лук
• 3-4 скилидки Чесън
• стъблото на един Фенел
• 500 мл мляко от кашу (предварително накиснати ядки кашу блендирани с гореща вода)
• Малко зехтин (2-3 грама)
• Сол, черен, червен и бял пипер, куркума, карамфил, джинджифил, кардамон, кимион, индийско орехче, бахар (или може да ползвате подправката къри), мащерка

За завършване:

• шепа запечени на сух тиган със сол орехи
• Хранителна мая
• Пресен босилек (моят е от саксийката, която родителите ми ми захванаха на пролет 🧡)

Начин на приготвяне:

1. Зеленчуците (всичко без тиквата и чесъна) се задушават в малко мазнина заедно с черния пипер и солта. Когато омекнат и лукът стане прозрачен, се добавят тиквата, чесъна, всички останали подправки и млякото от кашу (може да се замени с кокосово, но сосът ще стане по-сладникав). Оставя се да къкри на средна степен на котлона, докато всичко омекне.

2. Когато тиквата е олекнала, се прехвърля в блендер или се пасира с пасатор и отново се връща на котлона, докато се сгъсти.

3. Пастата се сварява според указанията на кутията (ако ще използвате прясна паста, я добавете сега директно в соса).

4. Когато пастата е почти готова, се прехвърля в съда със соса и се довършва за още 2-3 минути.

5. Орехите се запичат в сух тиган заедно с малко сол.

6. Пастата се сервира, поръсена с хранителна мая, запечените орехи и накълцан/накъсан пресен босилек.

Питателно, вкусно, здравословно и напълно съобразено с току-що започналите пости.

Ще се радвам, ако приготвите рецептата, а още повече, ако ми споделите в коментари и дали ви е допаднала. 🧡

Ризото ала домати с ориз

Днес, ща не ща̀, трябваше да се примиря с факта, че зимата пристъпва на пръсти и да извадя пухкавата връхна дреха. Времето успешно успя да вледени и мислите и настроението ми, затова без потеглих към дома на любимо слънчево същество. Наскоро пострада и моя начин да изразя загриженост бе да ѝ сготвя, разбира се. Уж за нея, а всъщност душата ми имаше нужда да се разсее, като ангажира вниманието и ръцете ми в нещо изобретателно. Единодушно решихме, че ще бъде домати с ориз.

-Ама по̀ така ще го направя. Имам идея! – подхвърлих ѝ.

Тази рецепта я имам наум от миналото лято, ама така и не я свърших досега (кой ти има време да бърка домати през лятото?). Та ей го на̀, моето ризото wanna be или Домати с ориз – ястие, което е заключило в себе си вкуса на най-топлите слънчеви дни.

С продукти “каквото има в хладилника” и заготовки от бабата на Петя, затворени в буркани, когато са най-сочни и вкусни. Единственото закупено нещо специално за рецептата бе крема сиренето.

Еуфория

Еуфорията да се завърнеш от едно уникално пътешествие, изпълнило живота ти с нови емоции, хора и възгледи, които са преобърнали живота ти на 180 градуса. Вече не си същият човек и завръщането към мястото, където животът ти е бил сив и скапан, към старата работа, която източва силите и ентусиазма ти с всяка глътка прашен въздух, активира паник бутона – тялото ти крещи с всички сили, а душата ти, знаейки развоя на подобни събития, драпайки по кръвоносните ти съдове, стене без глас, крещи без стон, пулсира… туп-туп… бори се до последната капка надежда – “няма да се върна, не искам да се връщам” – крещи и се тръшка като малко дете, а отвън – тялото не помръдва, движи се плавно, хладнокръвно… само очите, като очи на ранена дива сърна – влажни, пълни с живот и мечти -отразяват плачещата ти душа. Опитал си щастието и искаш да го задържиш в живота си, защото се чувстваш жив, истински, себе си, ЩАСТЛИВ. По дяволите, истински жива. Чувстваш, че това, което си живял досега, е било подготовка за истинския живот. Иска ти се да имаш всичката смелост и кураж и да следваш сърцето си, пламъка, мечтите си.

Чистилище

– Не ме гледай така! – щом го изрече, силен вихрен вятър се зави около ѝ. Косите ѝ се разнесоха като грамотевици във въздуха, а в очите ѝ мълнии заблестяха и като го стрелна с една от тях, та направо в сърцето го уцели.

Небето над Странджа

Безкрайна небесна шир. Катранено черна пелерина е обгърнала небосвода. Догарящи въглени в жаравата ярко блещукаха върху ѝ. Тази нощ бе специална, затова бе сложила най-красивата си премяна. И закичила бе най-скъпоценното си бижу – звездите.

…

Oчите на войната/Ирина

Ирина е в късните 40, с непокорни руси коси и въпреки умората и ужаса, през който е преминала в последните 2 седмици, в очите ѝ прочетох благодарност. Няма деца, а съпруга си е загубила 40 дни преди началото на войната. Пристигна на 14-и март с Таня и Ваня (майка и син) и 24-годишната Марина.

-Здравствуйте! Меня зовут Яна – казах аз, опитвайки се да скрия притеснението и тъгата в очите и гласа си зад усмивка и обнадежден поглед.

-Ирина – възкликна тя с лека усмивка.

Вкарахме куфарите и чантите, които носеха със себе си във входа. Докато ѝ помагах, нескопосано се опитах да захвана разговор с разваления ми руски.

-Моята майка се казва Ирина, като теб – започнах плахо и довърших с лека усмивка.

…

Израснала съм с историите за българското гостоприемство. За топлото отношение и отвореното сърце на българина към непознатите странници. За чистите безкористни души, споделящи и малкия си залък, и солта. С гордост разказвам за тях при срещата ми със скитниците, избрали кулинарното ми преживяване. И не просто разказвам, а влагам себе си, за да го докажа, защото вярвам, че е истина.

Признавам си, живея в розовия си балон, заобиколила се от оптимисти, които показват, че зависи от всеки един, индивидуално, животът му да се развива към хубаво; които носят същите тези безкористни сърца, готови на всичко да помогнат. Вчера обаче действителността заседна като бучка в гърлото и упорито ме раздираше отвътре. Почувствах срам и разочарование. В този момент, повече от всичко исках да си докажа, че това не е България…

Израснала съм с историите за българското гостоприемство. За топлото отношение и отвореното сърце на българина към непознатите странници. За чистите безкористни душѝ, споделящи и малкия си залък, и солта. С гордост разказвам за тях при срещата ми със скитниците, избрали кулинарното ми преживяване. И не просто разказвам, а влагам себе си, за да го докажа, защото вярвам, че е истина.

Случи ми се щастието днес да бъда част от вдъхновяващата среща на няколко успели в сферата си ду̀ши с големи сърца. Да черпя знания от живия пример. Докато попивах уроците, които тези хора несъзнателно ми преподаваха чрез своята решителност, инициативност и готовност, на заден фон се случваше нещо много лично. В прегръдката на Кремена и под уморения и изплашен поглед на майка си, спокойно заспиваше двумесечната Алиса (Алиса от страната на чудесата, както благозвучно я нарече тя). Очите ми се изпълниха с умиление и тежки, горчиви сълзи. Сърцето ми препускаше лудо от гняв и недоумление, че се случва всичко това, че хората от историите, с които съм закърмена, са загубили състрадателността си…

Прекарах целия ден в Ситуационния център, рамо до рамо с цветни, разнородни същества с готовност да помогнат и да прегърнат болката на чуждия. Рамо до рамо с Човеците на България, поемайки от щедростта на други такива… В края на деня, когато правихме тези снимки, сърцето ми отново затуптя бясно, този път от умиление, радост и гордост, че съм българка, като онези българи с големи добротворни сърца.

Аз съм от „малките“ хора. Малки в смисъл на възможности и връзки, които да променят животи. Един малък човек, който има нужда да чувства пулса на себеподобни и да бие ведно с тях. Днес няма да моля за нищо, но пък ще се радвам да събудя размисъл. Пък току-виж се отворят запрашените домове и сърцата, застинали от самотност. Споделѝ се подслон и се преотстъпи постеля. Не защото трябва да се доказва нещо на някого. Нито защото е редно. А защото в тия гърди горят щедри български сърца. За които да продължа да разказвам с гордост.

Пастет от пилешки черен дроб

Съставки и начин на приготвяне

• 1/2 кг. Пилешки дробчета
• пънчетата на 1/2 кг гъби
• 1/3 стрък праз лук
• 1 глава жълт лук
• 3 скилидки чесън
• Сол, черен и бял пипер, мащерка, чубрица, бахар
• зехтин
• 30-50гр. Студено Масло
• 1ч.л. Патешка мас

Глад по време на пости: Пастет от гъби

Съставки:

• 1/2 кг. печурки (Без пънчетата)
• 1 шепа маслини Каламата (около 10 маслини)
• 120 гр. Орехи
• 1/3 стрък праз лук
• 2 ск. Чесън
• 50 мл бяло вино
• Сол, черен и бял пипер, бахар, мащерка
• Зехтин
• Оцет
• Вода

Полазник /Игнажден/

Полазник
/Игнажден/
Мрачно декемврийско утро. Пронизващ студ е сковал безжизнено стърчащите като отдавна изсъхнали кости клони. Сякаш зимата е тук от векове, а от горещите и влажни до задушаване юлски вечери няма и спомен. Сухота и безизразност струят из уморените полуотворени очи на минувачите.
Дали най-краткият ден в годината ще остави паметна следа в животите ни?

Скъпи Дядо Коледа…

Скъпи Дядо Коледа…

– Ама стига си искала!
(Тук си представете онзи скърцащ звук на превъртяна касета и глас на разказвач, който ви въвежда в случката)
Знаете онези две мини фигурки, подобно на тежести за едновремешните кантари за зеленчуци. Тия двете, в опит да балансират вътрешния ни свят, позиционирани от двете страни близо до ушите върху смачканите от опита на живота рамене, се провикнаха в един глас, прекъсвайки мисловната тирада, която се беше заформила в съзнанието ми. И двете – съвестната и предизвикателната – умалени версии на действителното аз, отегчени до гуша от прищявките.

Глад по време на пости: Яхния с нахут и спанак

Яхния с нахут и спанак в два варианта: със зряло козе саламурено сирене и рохко сварено яйце (добре, де, не е най-идеалното… не правете като мен, не варете яйца, докато работите!) и постен вариант, поръсена със запечени на сух тиган домашно брани орехи 🥰 Основата си е веган отвсякъде, само притурките са бонус.

Можете да използвате нахут от консерва и по този начин драстично ще съкратите времето за приготвяне на ястието, но предполагам вкусът ще е по-различен.

30 урока за 30 години

Научих, че провалът е най-краткият път до успеха.

Научих, че ако искаш нещо, трябва да вложиш цялата си същност, за да го постигнеш.

Научих, че за всяко нещо си идва времето и ако е предопределено, ще бъде част от живота ти тогава, когато му дойде времето.

Научих, че трябва да обичам себе си преди да се отдам изцяло на някого другиго.

Научих да ценя компанията си.

300 стъпки

Триста стъпки. Времето, за което да реша дали ще ме приемеш, ако тръгна към теб или ще ме отблъснеш от себе си.

Крача неуверено, внимателно стъпвам по нестабилната повърхност лакатушейки се върху дребните камъчета.

300 стъпки, разстоянието от едната ти безкрайност до другата.

Очите ти не са кристали вече. Сега са размътени от всички, умили тъгата си в теб. Дошли са с калните си обувки, прогизнали от неправилни любови и с ридаещи сърца са изцеждали всяко кътче, затлачено от необичане. Оставяли отпадъците си и грабили от бистрата ти душа, а ти вежливо си давал.

300 стъпки. Рамо до рамо, ти предпазливо враждебен, аз – колебливо плаха. Използваш всяка своя защита, за да ми покажеш умората си, а аз търся всяка пролука, за да разровя песъчинките и да събудя усещането за себе си.

289, 290, 291… Душата ми ридае, но твоята отдръпнатост ми е достатъчна. Не са ми нужни думи, за да разбера, кога съм нежелана. Това обяснява и липсата на вълнение при последната ни среща. Изцапа ме със спомените ти от предишните, опита да замъглиш и моите очи, но можеш ли да размътиш вече потъмнели от умора очи?

297, 298, 299… не стига сърдитата ти неприветливост, а привикваш и природата на помощ.

300…

Заваля, а аз си тръгвам.

Дано дъжда успее да отмие умората и избистри отново очите ти. И когато се успокоиш, аз ще дойда отново, готова за студенината от докосването ти по кожата ми, но този път сърцето ти ще бъде топло. Защото знам, че на дъното, дълбоко под повърхността, в черна мидена черупка се крие перленонежното и чисто сърце. Соленото сърце на Черно море, което чака своето пясъчно морско момиче.

Идеалният момент

⁃ Как си представяш идеалния момент?- Запита тя с детското си любопитство, нетърпеливо и все със същата детска развълнуваност очакваше отговора.

Усмихна се, изненадан от неочавкания ѝ въпрос.

– Защо се изненадвам – помисли си – той всъщност е толкова типичен за нея.

⁃ Не съм мислил досега – отвърна откровено. Обичаше тази негова откритост, тя бе второто нещо в него, което я спечели, първото бяха очите му.

⁃ Хм.. – направи се, че разсъждава, тъй като вече знаеше какво иска да каже, но се опитваше да помисли за нещо, което да прикрие истинския отговор. – Хубава музика, може би джаз, бутилка вино и огън в камината, споделени с приятна компания.

Любовта не е отстъпка

Любовта ми е избор
не е компромис
Нито запълване на време

Ако ще ме обичаш, направи го както трябва – като мъж, стой зад всяка твоя дума.
Любовта ми е избор, доказана с желание, трепет, страст.
Не ме наричай с умалителни, не ми рисувай измислени сюжети, подстрекаван от момента превъзбуденост.
И който смее да окача еталони на любовта, погрешно разбрал същността ѝ, ще му кажа с раздираща болка в гласа: замълчи! Любовта ми не е компромис!

„Ще дойда с теб на концерта на любимата ти група само защото те обичам, въпреки че не ги понасям?“ – Глупости! И после аз ще се чувствам виновно, затова ще посетя най-скучната за мен експозиция, “защото така се прави”. И ще продължава така, докато не настъпи първия спор, в който всеки започва да тегли кой-какво е дал на другия, кой-какво е жертвал и какво е би могъл да стори, да бъде, да преживее.

Любовта е избор, безкомпромисен. Любовта е награда и богатство. Избор как да изгубиш времето си и внезапно да изгубя времето си с теб придобива изцяло друг смисъл. Защото трябва да избираш най-доброто за себе си всеки ден. Като за последно. Затова избирам да обичам безкомпромисно. Не защото не мога да отстъпя, а защото любовта ми е подарък, а не наказание, което да изтърпявам до края на живота си.

Надълбоко ’21

Някога реял ли си поглед в морските дълбочини? Заглеждал ли си се в малките полюшващи вълни, които се поклащат в синхрон под диригентския ритъм на вятъра? И в дълбокия зеленикав цвят, досущ като очите ти…

На плиткото е съвсем различно. Водата, все така кристална, но златиста, прозираща набраздените песъчинки, грижливо накъдрени от морските вълни. В плитчините вятърът лесно моделира водата, играеки си с повърхността ѝ.

Надълбоко е различно. Неподатлива е под галещия му порив, само леко потръпва от нежното му докосване. Както твоето докосване е… само че…. то ми действа като ураган – способно да развълнува дивата река в мен… и онази жарава, която оставяш да догори, почти превърнала се в пепел от внезапното ти застиване, се разпалва отново, лумнала от искрата в дълбокия ти заиграващ поглед. И отново с лекота завзема вселената ми.

Гласът ти, погледът, докосването ти – всичко в теб ми напомня морето. Може би затова така силно ме дърпа към теб. Към сърцевината ти. Където да загася разярения пожар, настанил се в гърдите ми и да открия тайната на твоето спокойствие. Да притихна, открила моето море…
Или всъщност е време да се отдръпна веднъж завинаги, примирена, че може би не си моя пристан.

Но не съм готова да си тръгна. Не още. Все още избирам да се давя. Надълбоко. В теб.

Цък 2

Липса на поглед. Липса на допир. Липса на звук. Грешка. 

Погледът е застинал в снимка, изкривен от фалшив филтър. Или пък съвсем се движи, но накъде ли гледа? Реещ напред в прозорчето, сякаш наднича в твоята душа, а един, такъв… празен… и стъклен. И допирът също е тук. А пръстите, сякаш изпълняващи боен танц, лудо препускат по OLED екрана… Егати живота…

Толкова са бързи, че в борба с палци биха победили и световен шампион, а в това време кутрето вече е изградило втори слой кожа, изтормозено от подпирането на устройството, което се е сраснало с ръцете. Мазоли от екстремното използване на телефона.

Приплъзваш екрана на автопилот и ти не си сигурен вече на какво се надяваш да попаднеш.

Очите ти се затварят под напора на тежкия ден, но пръстите като добре смазан механизъм не спират своя танц. Приплъзване нагоре, докосване-докосване-сърце. Реагираш на историята на човек, когото не познаваш, изпращаш му прегръдка, усмивка, сърце, а дали наистина харесваш този човек?

…

Цък върху собствената снимка. Палецът отново препуска, този път сред дългия списък с непознати или до някъде познати, или близки и приятели или пък онези, които някога са били неразделна част от живота ти, а сега се уверяват, че не живееш по-добре без тях. Търсиш колебливо една снимка, която да те накара да се усмихнеш /до къде я докарахме, по дяволите, да се радваме на застинала усмивка, за която дори нямаме ни най-малка вина/.

Известие. 

“Г-н/г-ца усмивка реагира на историята ви със сърчице.” Какво означава това? Иска да привлече вниманието ти? Иска да те провокира да му/ѝ пишеш? Харесва ти баницата или в отегчението си се опитва да инициира чат без да полага усилия?

…

Една година откакто светът забрави как да се докосва, как да гледа в дълбочина с жадни за общуване очи, как да шепти нежно и дъхът да гъделичка нежно мъхчетата по кожата на ухото. Забрави какво е да се крачи безгрижно с приятел под мишница, да ближе сладолед в парка под звуците на Jazz феста, заривайки голи крака в зелената поляна. 

И преди се вглъбяваше в устройството и в изкуствения начин на общуване, но някак си откриваше равновесие между измисления и истинския свят. И доскоро принуден да общува от разстояние, сега сякаш този затвор стана негов избор. Вече претръпнал, отвикнал да докосва истински – с плът, с глас, с поглед, да говори за мечтите и за случването. За приключенията. За емоции и чувства. Дълбочината на човечеството е с дъното на десертна чиния. Сега чувства с картинки и говори с обобщаващи етикети (сиреч хаштагове) – хаштаг ежедневие, хаштаг говоря-ти-сложно. Когато попадне в жива ситуация, не може да задържи вниманието си върху събеседника и отчаяно търси бягство в телефона. И историите на непознатите. И реакцията на господин усмивка, която най-вероятно не значи нищо. 

Ако бичът на 20-и век са телевизорите, които са вързали семействата към “удобството” на дома, то човечеството еволюира, поздравления! Сега се десоциализира. И утре вече няма да има деца, защото няма да има нужда от човешки допир.

…

Виж! Дъждът спря и Слънцето изрисува дъга на хоризонта. Щрак. Хаштаг природа, хаштаг чувствамсепрекрасно. Щрак. Успешно споделихте вашата история. 

Спомени край зиданата камина

Необикновен петък. Ден пореден от извънредното положение в страната (това е май само на думи, защото не се усеща съвсем така, предвид броя на хората, разхождащи се по улиците, включая и себе си… макар, че се опитвам да съм сравнително примерна и излизам за едното тичане), но не това е важното. 

The drunk thoughts of a sober mind

January.

So different, uncommon. It’s 10 instead of negative 10. Warm… but It feels so cold on the inside … where we are so lonely and disconnected.

It’s wet and rainy, pretending to be October. Also seductive, inviting me for a glass of red wine. I say yes, not because I’m forced to, but because I want to. I desire the dark red liquid pouring in my glass like the boiling blood storming through my veins – awaken, wild, desired to be tamed.

Пияните мисли на трезвото съзнание

Януари, но така различен, нетипичен. 10 вместо -10. Топъл… а вътре толкова студен… несподелен.

Мокър, дъждовен, сякаш октомври.

И подканва към чашата червено вино не защото трябва, а защото ми се щѐ. Щѐ ми се да налея тъмно червена течност, която толкова напомня на кръвта, която в този момент ври във вените ми. Разпалена, събудена, развихрена, чакаща да бъде укротена.

Коледа от разстояние

Слънчеви проблясъци се подават срамежливо из между алуминиевите щори. Гонят се, като малки безгрижни дечица слънчевите зайчета по лицето ми, нарушаващи съня ми /кой може да спи, когато светлината попада директно в очите му?/
25 декември, малко след 8:30 сутринта. Коледа е, като всяка друга година по това време… или поне така ни се иска да бъде.

Бъдни вечер е специална за нас. Защото независимо дали е имало голям празник през годината, на който не сме могли да се съберем, на Бъдни вечер винаги сме били заедно.

Приказна история за храна – „Готварница – Хвойната и Гаргата“

На “опашката” на октомври. Ранна есенна вечер, която по нищо не личи, че е такава: нощта отдавна бе обгърнала града в звездната си пелерина и е турила Луната да осветява романтично малките павирани улички в центъра на София; а ние крачим, унесени в разсъждения по екзистенциалните терзания на 30-годишните.

Въпреки разгорещената тема, съзнанието ми е леко отнесено, а сърцето ми се вълнува от предстоящото събитие. Стара, но красива къща със стилни орнаменти и блеснали като звездици прозорчета, се подава зад ъгъла на ул. “Добруджа”. 

Модерна Българска кухня – пилешка дроб сарма без дробчета

Когато си любител на храната във всяко нейно измерение (консуматор и любител готвач) и обичаш да експериментираш, няма как да приготвиш едни пилешки сърчица по традиционния, вкусен, но скучен начин.

Когато видях тарелката на щанда в един от големите супермаркети, веднага ме връхлетя идеята да разчупя традиционното ястие като вкарам малко международни нотки, но същевременно запазя познатия вкус. И тогава си казах:

“Вярно, че не е пролет, но трябва да осъществя тази рецепта!”

Първоначалната идея беше за ризото, с бяло вино и много, много чесън. Обаче, когато отворих кухненския шкаф със запаси и видях пакетчето с шепа киноа вътре, реших, че ще избягам още по-надалеч и ще приготвя нетрадиционно ризото – с киноа. И така се роди моята модерна дроб сарма, която има нито дробчета, нито голяма част от зелениите, защото не са в сезон, но е все толкова вкусна.

А когато дойде пролетта, със сигурност ще я направя в цялата ѝ прелест.

Глад по време на пости: Сарми от лапад с гъби и див ориз, веган бешамел и кисело мляко от кашу

За сармите:

• 12-13 листа от лапад
• 100 грама див ориз
• 1/2 връзка коприва
• 1 шепа сушени гъби (най-подходящи са гъби с ненатрапчив вкус като челадинки или пачи крак)
• 1 стръг зелен лук
• 1 стрък пресен чесън
• 1 шепа праз лук (моят е замразен, затова го меря в шепи)
• 1-2 лъжици домати от консерва
• 2-3 клончета пресен джоджен
• 1 люта чушка

Любов на зян

Очи в очи.
Усмивка.
Поглед. 
Пламък…Баам! 
Експлозия! Пожар! 
И после…
Пепел и отломки.
Пръснато стъкло, сърце от камък.
И една любов… отишла зян.

Любовта не е пазара на мегдана – “каквото ми дадеш, аз същото ще дам.
Не искам повече ни по-малко в замяна”.

Любовта не и надпревара – не е в “аз те обичам повече” и „колко по-малко съм те наранил“…

Любовта не е борба на власт и мощ, там няма
“аз повече от тебе заслужавам” и
“бъди щастлива, че избрах теб до мен да вървиш, и знай, че други на опашка се редят”.

Любовта не мрази, не потъпква его или нечия душа,
а напротив – окрилява, вдъхновява и раздава топлина.

Любовта не се продава – не е бижута, телефон или кола.
А времето ни, споделено,
очи в очи,
разходка вечер
и подадена в трудността ръка.

Любовта не спори и не се оправдава,
понася своята вина.
И със свитичко сърце се извинява,
защото е ранило любовта.

В любовта решенията взимат двама:
не майка и баща, сестра или снаха.

Любовта не остава в страх от самотата, тя обича първо себе си дори.
Защото, когато обичаш себе си в самота, започваш да избираш с душа, а не с очи.

Любовта е тиха, блага и спокойна,
топъл поглед и
“аз искам, ако искаш – остани”.

И, да, започва с експлозия и пламък, но остава като вечен огън да гори…

---

Обичайте се, хора!
Достатъчно е злобата из улиците и Света, че в леглото си да се съмняваш дали до теб не ляга си врага…

Български народни приказки: Дарът на слънцето

В епизод две ще чуем приказката за един овчар, който спасил Слънцето от една хала и в знак на благодарност, бащата на Слънцето го възнаградил.

Вече може да бъде открита и в подкаст „Приказки за лека нощ“ – в Spotify.

За да чуете приказката през Soundcloud, последвайте първия линк:

Можете да чуете приказката и в Spotify:

https://open.spotify.com/embed-podcast/episode/6jPBPPSa4b8UtHjMrgp41u

Български народни приказки: Неродена мома

Линк към Spotify:

https://open.spotify.com/embed-podcast/episode/6vDJPXVgLtlX3z3imsuv9Y

Project „Love yourself“. Self-portrait/self-reflection

(English version bellow the gallery)

Колко пъти си поглеждал в огледалото и в съзнанието ти е изскачал въпросът: „Харесваш ли ме?“; подминавал си уж случайно отразяваща повърхност и не си харесал това, което си видял? На мен ми се случва често през предразполагащите към негативни или разрушителни мисли сезони/ситуации. Те са причината и за разтърсването на емоционалното и физическото ми състояние, както и поводът отново да изляза от зоната си на комфорт като се предизвикам да покажа себе си във вид, в който не се харесвам.

За сладките победи в нашия живот – Торта за рожден ден: Виктория

Тази торта експеримент се зароди от съчетанието на един провал и желанието да създам торта по повод рождения ден на една специална за мен млада госпожица (или май беше в обратния ред?)

Първо за провала
Откакто знам за съществуването на кокосовото мляко, съм взела съзнателното решение да го приготвям собственоръчно. Причините са две: първо – съдържанието на магазинския вариант не ми допада изобщо и втората – цената на това с приличен състав не си заслужава. Така в сряда реших, че ще правя кокосово мляко за един десерт, който отдавна бях замисляла и исках да осъществя (друг е въпросът, че изобщо не се стигна до приготвянето на точно този десерт) и се озовах с около 130 грама кокосови стърготини (за тези, на които им се чете, ще вметна, че с тази процедура се изгражда и тренира търпение на учител :D).

Изповед на 28

Днес всеки говори за суперсили. За своите умения, успехи и гордости. За това, което е постигнал, преборил, преодолял. Ако пишех тази статия преди една година, аз щях да направя същото. Но тази една година ме промени.

Съвременните вдъхновители (сиреч инфлуенсъри) споделят за това как болката и трудностите са им помогнали да израснат, да преодолеят себе си и да се възродят. Моята история е друга. За това как след като постигнеш целта си, се сгромолясваш и падането е отвъд пределите на възможността да се изправиш. За вярата в правотата и шамарът, който изяждаш, когато за света не е важно какво искаш ти, в какво вярваш ти, какво е правилно за теб. За смирението и приемането – на света, на промените, на себе си.

Лято в чиния: Миш-мусакаш

Ако зимният вариант на перфектната симбиоза между растителния и животинския свят се нарича сарма, то това несъмнено може да бъде летния.

Наскоро се сетих за един от любимите ми сериали „F.R.I.E.N.D.S.“ по-конкретно за епичния епизод, в който Рейчъл иска да приготви trifle за десерт по повод вечерята за Деня на благодарността, като по погрешка добавя телешко. Никой не го харесва, освен Джоуи, чийто коментар към изказването на Рос е следния: Какво да не ми харесва? Кремът – добър, мармаладът – добър, месото – доброоо!

Е, при мен ситуациата не е толкова драматична, не съм комбинирала месо с крем и сладко (все още), но пък си помислих: Миш-маш – мммм, вкусно; мусака – мммм, вкусно… какво да не ѝ харесаш на комбинацията от двете? Добавете и желанието ми да пробвам всякаки шантави експерименти, както в случая обединявам в един общ магически бъркоч две любими мои и на много българи национални ястия (и ви уверявам, че е точно толкова вкусно, колкото си го представях) и ето я идеята за Миш-мусакаш.

Сладко от кайсии без захар

Много обичам плодове. Ако трябва да избирам храна, с която цял живот да се храня и би ми доставяла същото удоволствие всеки път, когато я хапвам, то това със сигурност ще са плодовете. Не ме карайте да бъда конкретна, обичам ги всичките – от ненатрапчивата по сладост малина до добре узряла, сочна, напращяла диня. Може би това е и другата причина лятото да е най-любимият ми сезон, защото сега плодовете са в сезона си и са в пълната си сочност и сладост. Това е храната, която най-много ми липсва през зимата, затова тази година реших да експериментирам и да пробвам да затворя лятото в няколко бурканчета. И понеже искам вкусът им максимално да ме връща назад към горещите летни дни, реших, че сладкото ще бъде изцяло натурално, без да добавям никакви подсладители.

Лято в чиния: Протеинов шоколадов кекс с тиквички и кокос

Рецептата за този кекс открих преди 2 години, когато докато живеех в родния край, градината бълваше неистово количество тиквички и хапването им печени на скара взе да омръзва. Тогава реших, че ще предизвикам себе си и ще ги включа в сладка рецепта, с която да шашна семейството с моята креативност. И така се роди Тортата за рожден ден. 

Преди година по същото време пък създадох друга рецепта, която за основа използвах рецептата вместо блат.

Смятам, че днес най-накрая успях да усъвършенствам рецептата до такава степен, че май се е превърнала в моя отличителна за летния сезон.

Цък

Цък. Екранът светва. Цък. Иконката на Инстаграм. Първото нещо, което виждаш сутрин е снимка с красиво подредена закуска на фона на шарени салфетки и тюркоазените гръцки води, придружена с най-използваните хаштагове за здравословен начин на живот (#healthyliving #breakfast #morning #fruits и някое  #lovemylife и #hisandhers се прокрадва между редовете).

Не си сигурна дали сънуваш, защото с едното си око все още се опитваш да довършиш онзи приказен сън. Няколко приплъзвания, две-три сърчица и 20 “сторита”. Цък. Иконката на Фейсбук. Не, че ще видиш нещо по-различно, но мобилното устройство е станало част от сутрешните ти навици до такава степен, че минават 20 минути, докато осъзнаеш, че все още се излежаваш… и не правиш… нищо.

Игри на надмощие

Онова вълнение, онази замъгляваща съзнанието и преценката ти страст…

22 часа̀. Мразовита вечер, сковани от северняшкия вятър морски улици. Треперя, но дали не е от вълнението да те срещна? Или е от парализиращия студ? Сърцето блъска по стените на пристегнатото вълнено палто, а в главата купища въпроси се гонят като разярен огнен пламък в стария оджак.

С уверена походка се приближавам към стройно изпъченото ти тяло. Басов, дрезгав тембър, дипломатически отсича трите букви със звука на моята същност. Пуска първия ток по тялото ми, който по-скоро ми действа като сигнализиращ изстрел, наострящ всичките ми сетива и ме оставя нащрек.

⁃ Да се разходим! – с леко заповедна настойчивост подхвърлям, след като за секунда помежду ни се намества мълчалива пауза, а нуждата да владея ситуацията ме побутва да кажа нещо.

Съгласяваш се, но не успяваш да скриеш изненадата в очите си от налудничавото предложение. Навън е доста студено за “една разходка” край морето.

Крачим с умерен ход един до друг, напасвайки темпото и разстоянието по между ни.

Гледам право в теб, а твоят поглед се рее някъде напред в тъмното звездно небе. Колко увереност се иска да гледаш право в очите на някой друг, когото си гледала по един по-различен до вчера начин, а сега, изпънат като струна пред теб – горд, решителен, устремен към бъдещето си, събужда позадрямалата от отегчение хищница?

Рецитираш уверено, гордо, като добре заучено стихотворение успехите и спънките, които си осъществил за крехката си възраст; намеренията и непоколебимостта да не се спреш пред малките препятствия по пътя си. (Дали наистина си убеден в тая своя непоколебимост или е твоят начин да се докажеш пред себе си, изричайки го на глас пред някой друг?)Превключваш на цифри, обути във валути, мерни единици и мащаби, следвайки предварително изградения сценарий за спечелването на една жена. Със същата тази увереност, този път в собствената си теория, че на всяка жена ѝ светват очите и ѝ се подкосяват краката при звънкия звук на успеха, облечен в количество. Заслепен от своята категорична правота, пропускаш една подробност – жената с умерена, горда походка до теб не се впечатлява от цифри.

Хищното любопитство на експериментатор в мен не ми позволява да прекъсна иначе отегчителната тирада от геометрични и финансови стойности.

По-късно разбирам за извора на тази твоя теория и връзката ѝ с женската отдаденост.

Недоверчив си, от рано си научил горчивия вкус на предателството и си взел в свои ръце живота си. Или поне така ти се иска да си мисля. Не е трудно да изградиш подобно впечатление, когато пред теб стои една почти непозната жена. Но грешката, дължаща се на крехката ти възраст или по-скоро на свръхжеланието да ме впечатлиш, те подхлъзва, когато от устата ти се изплъзват няколко неистини. А аз слушам внимателно, с всяка клетка на тялото си.

Твоето самолюбие и кулата от стремеж да изглеждаш недостижим, блестящ, важен, се пропукват в основите си.

Чувствам се удобно в тази игра, докато съм все още на моя територия.

Прехвърлям ти топката, какъв е твоят план?

Решавам да се включа в ролята на следващ, а това ме поставя извън зоната на собственото ми удобство. Какво пък – мисля си въпреки сигнализиращите лампи на лека тревожност от невъзможността да държа контрола над ситуацията – да видим докъде ще стигне този театър.

Въпросите стават по-пиперливи, нощта пристъпва към малките си часове, а очите натежават от умора, съзнанието се замъглява. Играта става опасна. Разкриваш слой по слой своя план. А вътрешния конфликт расте като цунами в мен – тази твоя непоколебима увереност така да ме привлича, но картинката ми е толкова ясна, че съзнанието ми се бонтува, не иска да става по твоя предначертан план, а по моя.

Не искам да те оставям да си мислиш, че печелиш играта заради твоята теория.

Едно от най-трудните решения – да кажеш не, когато искаш да изкрещиш да. Отстоявам се, въпреки саморазрухата, която нанасям на себе си.

Може би няма да свърши така, а може би така е трябвало да свърши – още преди да започне?

Спираш внушителния си автомобил (дали наистина бе внушителен, не си направих труда дори да огледам каква кола караш) на посоченото от мен място. Въздишам тежко, но безизразно, не искам да забележиш притеснението ми. Подаваш ми ръка за поздрав, този път не отговарям с прегръдка, чувството за неловкост се е настанило удобно, а онази фалшива увереност е отстъпила място на умората в очите ми. Слизам от колата бавно и внимателно, захващам раница в ръка, махвам за довиждане.

Това не е краят.

Може би ще има друг път. – Подхърляме и двамата, сякаш ни се иска този път вече да се беше състоял.

До скоро, Яна! – отново този ток, който протича по тялото ми, щом произнесеш името.

⁃ Ще се чуем! – добавям с лека уморена усмивка, докато затварям вратата на колата ти.

Бавно и уверено закрачвам по пътя към дома. Двигателят на колата и светлините на фаровете ти настойчиво са впили поглед в гърба ми. Усещам напрежението върху раменете си в следващите няколко крачки. Усещам сякаш и погледът ти – зорък като ястреб – е забил нокти в гърба ми. Не се обърнах, а продължих напред с леко поклащаща походка, с устрем да избягам от желанието си да се обърна и да видя как си вперил този твой изпепеляващ поглед. Отдъхвам, отново на предела на силите си, спечелила моралната победа над плътското. До следващият път, когато съм готова да играя играта докрай.

23.12.2021