Дай, бабо, огънче. Странджански зелник.

Странджански зелник. Постен.

Колкото са къщите в странджанските села, толкова са рецептите за приготвянето му.

Днес се обадих на бабите да честитя празника. Разменихме няколко думи за преминалите семейни събития и бързах да превключа на туй, що ме глождеше.

…

– Яз не го признавам зельника, когъто е със сирене… Да ми е вкус на баница, пък да има и зелено – не ги признавам я тия работи. – отсече баба Деспина с благ, но категоричен тон.

– Разбирам. – чинно се съгласих – ама как се е правил в нашта къща – наложен или вит? – продължих с детското си любопитство.

(Знам, че стотици пъти съм ѝ задавала този въпрос, но някак топло ми става, когато знам, че ѝ вдъхвам удоволствието от това да се чувства нужна)

Натопорчва се, съвсем незабележимо, а аз, дори и на стотици километри разстояние, само по гласа ѝ познавам кога променя позата и влиза в лекторски режим. И въпреки че е неуверена от това дали все още правилно си спомня подробности, ѝ става драго, че може да помогне.

-В нашта къща зельникът винаги се е правил наложен, а в баничарницата (при на вуйчо ти тъста) я правеха вита.

– И не се слага сирене? – проверявам я да видя дали следи какво ми е казвала.

– Не, не. Само яйце и зелении.

– Моят ще го спретна постен. – подхвърлих – нали са пости, та да спазя правилата. – добавих още. – Имам малко зелении, останали от армагана, който ми пратихте по татко миналата седмица с Баба Янка. Да не ги хвърлям. Знаеш колко мразя да хвърлям храна. Та, ще забъркам един зелник, че ми се меси.

– ‘Ма кък, и без яца ли? – възмути се непресторено. – Я, досега не съм го правила така… И кък сега, ще оториш цял пакет кори за две шепи? – не знам дали забравя или не ми вярва, че аз баница с готови кори не правя.

– Бабо… с леко раздразнена нотка в гласа подхващам – за последните 5 години баница с готови кори съм правила точно 2 пъти – когато ми се дояде баница с вкус като твоята (сиреч с готови кори) и вторият – когато я приготвях за 30-те човека, че с дърпаните трябваше да я правя цяла нощ, за да я докарам да има за всички.

⁃ И всеки път я правиш на ръка? – продължава недоверчиво тя.

⁃ Да! – категорично ѝ отсичам аз.

⁃ Их, стути, да те види Вяра!

(Това възклицание всеки път ме гъделичка под лъжичката и предизвиква усмивка на лицето ми). Използваме го и при възхищение, и при негодувание. В случката, имаше първото значение.

Пратих поздрави на дядо и приключихме съботно-неделния ни традиционен разговор с доуточняване на детайлите покрай моето прибиране за празниците. Пратихме си много здраве и пожелание за хубава вечер. И така го захванах. С мисъл и любов към дома. Към морето. И към моята зелена като пъстрия с билки и тревички зелЬник Странджа.